Когато медицината е безпомощна

[Преспанец]

Когато медицината е безпомощна

Петък, 16 Септември 2011 10:56 | Написано от Автор: Мартин Ралчевски

Тази година се навършват 20 години от едно събитие, което никога няма да забравя. Предполагам, че някои от вас ще се почудят, а други дори може и да се присмеят над това, което ще прочетат, защото ще им се стори нереално. Аз обаче вярвам, че ще има немалко читатели, за които споделеното ще се окаже от реална полза. Най-вече за тези от вас споделям тази истинска, лична история.

Преди 20 години една моя много близка жена се разболя от нещо ужасно. Тогава тя беше 50 годишна. Случи се така, че без особени симптоми за каквото и да е заболяване, просто усещайки известно неразположение, тя посети доктор. Лошата новина дойде като гръм от ясно небе. Докторите й откриха едновременно няколко сериозни болести. Най-страшните от тях бяха гонартроза, мускулна атрофия и сърдечна недостатъчност. Първото е заболяване, което е свързано с изяждане (разпад) на коленните стави. Второто води до пълна немощ и неподвижност. А третото е свързано с неспособността на сърцето да изтласква необходимото количество кръв за задоволяването на метаболитните нужди на тъканите.

Диагнозите бяха потвърдени паралелно от няколко специалиста. Прогнозите бяха, най-много до година, тя да се обездвижи напълно. Първоначално трябваше да пострадат краката й, после цялото тяло, и накрая, поради атрофията и слабото сърце, да се стигне до летален завършек.

Тя беше много интелигентна, начетена и всеотдайна жена. Родена е в Пловдив, но почти през целия си живот е живяла в София. По професия е химик. В семейно положение е разведена, с две деца.

В онзи период от живота си тя работеше във Военна болница в София и имаше не само много познати, но и солидни връзки там. Затова, когато усети накъде вървят нещата тя веднага се обърна за съдействие към приятелите си и използва всичките си връзки в местоработата си. Успоредно с това започна да посещава и болниците Алексндровска, Окръжна, както и една частна клиника. Или с други думи казано – посвети всичките си сили на това да разреши здравословния си проблем. В продължение на половин година тя премина през невероятно психическо и физическо напрежение. Съответно направи всичко възможно, за да си помогне по какъвто и да е начин, но уви, без резултат. Вместо това, с всяка измината седмица, тя се влошаваше все повече и повече, от което страдаше не само физически, но и емоционално. От жена на положение, здрава, красива, работеща и отворена за света, тя бързо се превръщаше в жалка картина. Коленете я боляха както никога, мускулите отказваха да работят, а слабото сърце не й позволяваше да премести сама дори лека пазарска чанта. Докато се усети, противно на волята й, започна да се движи много бавно. Започна, също така, и да не може да пресича в нужното време на кръстовищата. Не можеше да се качва и слиза, без чужда помощ, в превозните средства. А скоро след това не можеше да ходи без някой да я придържа. Следващата фаза беше още по-ужасна – тя не можеше вече да стои дори права за повече от пет минути... В този период, по съвет на нейни приятели, тя се обърна към народни лечители и екстрасенси. Опита какво ли още не, но отникъде не получи разрешение на проблемите си. Напротив – положението й се влошаваше толкова бързо, че бе осезаемо дори в очите на страничните наблюдатели. Към целия този здравословен регрес, като добавим и силните болки, които изпитваше, съвсем логично бе тя да загуби всякаква вяра. В следствие на това, съвсем закономерно, тя изпадна в апатия. По мое мнение, в онзи критичен период, тя се предаде напълно.

Сподавена в сълзи, бледа като платно, увита в две одеяла и трепереща от болка и мъка, една вечер тя сподели с мен, че е отчаяна до краен предел и че вече не вижда никаква надежда. Тогава аз бях прекалено млад за да реагирам адекватно. Завършвах гимназия и, едновременно с това, се готвих за приемни изпити в Софийския Университет. Беше ми истински трудно, защото исках да я успокоя по някакъв начин, но не знаех как. Виждах я, че страда много и че едвам търпи болките, и това ме измъчваше ужасно. ''Щом, при всичките й солидни контакти, никой не можеше да й помогне, какво следва от тук нататък? – питах се в онези дни аз. – Какво повече може да се направи?'' И тогава, изпълнен от състрадание и желание да помогна, аз се осмелих да й предложа нещо коренно различно. Предложението ми бе да направи опит да тръгне по единствения неизпробван до този момент път: пътят към вярата. По-конкретно казано, предложих й да посети и да се обърне за съвет към един възрастен монах в квартал ''Княжево'', който се казваше Сергий Язаджиев и който днес не е измежду живите. Онези времена бяха смутни. Хората все още бяха объркани и нямаха почти никаква идея за Бога, а църквите за тях бяха просто по-различни сгради. Така че, честно казано, аз не очаквах тя да се вслуша в съвета ми. Но както често става в живота – оказва се, че правилата винаги имат изключения. Или иначе казано, за моя изненада, тя се съгласи да опита.

Гледайки сега назад към онова време, съвсем не мога да съм сигурен какви са били нейните мотиви, но каквито и да са били те, важното за мен тогава бе, че тя каза: ''Добре''.

И така, една утрин, подкрепяна изцяло от мен, тя се отправи бавно и неуверено от кв. ''Сухата Река'', където живееше, към кв. ''Княжево'', където живееше споменатия монах. За да стигнем до него трябваше да сменим три превозни средства и да пътуваме повече от час. За нея това беше убийствено изпитание.

Когато пристигнахме тя изглеждаше толкова изтощена, че направо се свлече на пода. Пред вратата на отеца имаше доста чакащи хора, които като я видяха е подканиха да мине първа. Тя обаче пожела търпеливо да изчака реда си. Другите посетители обаче настояха да мине преди тях.

Срещата между нея и отец Сергий беше дълга. Когато тя излезе изглеждаше все така бледа и немощна, но в очите й се бе появил един живец, който ме озадачи. ''Трябва да се погрижа за душата си – сподели тя, – и после всичко ще си дойде на мястото''. Онова, което се случи в следващите дни с нея, меко казано, ме изненада. Тя сподели, че отец Сергий я е посъветвал да пости три дни, да се изповяда и после да се причасти. Аз бях наясно с тези практики, но ме озадачи нейната покорност да се вслушва в тези съвети. Когато изминаха трите дни тя отново посети, заедно с мен, отеца. Тогава тя се изповяда за пръв път в живота си. А на следващия ден, както бе и заръката, се причасти.

Свидетели на случилото се с нея от този ден насетне са всичките нейни роднини, семейството й, съседите от ''Сухата река'', бившите колеги от ''Военна болница'', всичките й приятели, лекуващите я лекари и на последно място и аз самия.

Крайно отпадналата физически, полупарализирана и видимо отиващата си от този свят жена, започна осезаемо да се подобрява. Бе изминал по-малко от месец от посещението й при монаха, а тя вече можеше да ходи напълно сама. А за изненада на всички, два месеца по-късно, се върна и на работа. Когато колегите й от ''Военна болница'' я видяха да се движи съвсем свободно, да се изкачва сама по стъпалата и да носи различни предмети се изумиха, а докторите изпаднаха в нещо като шок. Те я подложиха на всички възможни изследвания, за да си изяснят обрата в състоянието й. Резултатите от тези изследвания показаха неочаквана клинична картина – жената бе е напълно оздравяла! Случилото се бе необяснимо. В очите на лекуващите я лекари и на другите специалисти от болницата този обрат изглеждаше нелогичен. И наистина – логично обяснение на случилото се нямаше, защото случилото се бе чудо! Благодарение на него тя трайно промени възгледите си се превърна в истинска православна християнка.

Изводът е от тази чудна история е красноречив. Когато здравето ни е силно повредено, и когато дори самия ни живот е застрашен, е по-добре вместо да се отчайваме, да почерпим сили от примера на такива хора.

Съзнавам, че е трудно изведнъж да повярваме в нещо, в което повечето от нас всъщност, никога не са вярвали истински. Но преди да захвърлим прочетеното настрана и да насочим погледите си към ежедневния бит, би било добре поне за момент да се замислим, че може би има и друго решение на нашите проблеми, както и, че няма нищо случайно в нашия живот, а всичко, което ни спохожда има цел и смисъл.

Сега, 20 години по-късно, тази жена е все още жива, здрава и независима. Наскоро навърши 70 години, и въпреки сериозната възраст, тя все така се чувства уверена в себе си и още продължава да работи.

Според потвърдените лекарски диагнози тази жена отдавна трябваше да е починала. С нея обаче се случи нещо необяснимо и тя не само оцеля, но и днес се радва на завидни старини. Какво именно се случи тогава с нея и как толкова много лекари не успяха да обяснят нейната клинична промяна оставям уважаемия читател да прецени сам.

На края само ще добавя, че тази жена продължава и до ден днешен редовно да посещава близкия до дома й православен храм и дълбоко да вярва, че в онзи критичен момент и е помогнал не някой друг, но Сам Бог.

Тази жена се казва Мария. Тя е моята майка.

www.globalorthodoxy.com/2009-05-06-11-34-22/111-2009-05-06-11-35-10/61376-2011-09-16-11-07-32.html

[Петкан]

[Tiesto]

Това е реален разказ на човек от един здравен сайт, който се е излекувал от рак злокачествен ! Прочетете, статията е доста интересна и показва, как чрез здрава воля, посещаване на духовни манастири с лечебна енергия, всякакви билки, тибетски, ирански и пдобни. Човек може да съхрани живота си дори от най-тежкото - злокачествения рак.

Това е и целия разказ на човека !

Здравейте, искам да споделя за моя случай, дано помогне и на други.

Миналата година по това време бях болен от рак семином. Тогава писах в друг такъв форум, да питам за разни неща. Сега съм съвсем здрав и изобщо не се сещам за лекарства. Започнах да се уча да карам ски.

Нещата станаха горе долу така:
Миналата зима ми откриха злокачествен рак - семином - вече в напреднал стадий. Това беше по моя грешка, защото признаците, че нещо не е наред, бяха още от лятото, а аз цяла есен отлагах да ида на лекар до последния момент - докато започнаха болки и станаха нетърпими. Чак тогава се обадих на един познат уролог и той ме прати веднага да ида в Пирогов - за да не ми казва той лошата новина. После той много ми помогна, защото ми намираше добри обезболяващи.

Лекарите, през които минах в Онкологията в Дървеница, ме питаха, как така съм отлагал толкова време и що за невежество е това. Щях да си мисля, че съм най-големия индианец, обаче разбрах, че имало и по-големи - една лекарка ми каза: "Ти не си най-големия куриоз, чакал си половин година, а тук имаше един със семином, който беше чакал две години".

Отначало лекарите и близките криеха от мен, как точно са нещата и аз си въобразявах, че като мине операцията - и всичко ще е наред. Оперира ме успешно доц. Нейков (д-р Цингилев ми беше лекуващия лекар, а д-р Табаков ме събуди след упойката). След операцията тежките болки изобщо не намаляха. Тогава от моята приятелска компания пратиха един приятел да ми помага след операцията, докато се движа трудно. Той идваше с желание и стоеше по цели нощи и помагаше и на другите в стаята, понеже ни оперираха почти по едно и също време и те също бяха трудно подвижни.

Чак когато ме пратиха на химиотерапия разбрах защо болките не спират. Там лекарката вече ми каза истината - че целия ми корем е пълен с разсейки и туморите са толкова големи, че тя се чудеше на размерите им и как аз не ги напипвам с ръка. (После ми казаха, че те притискали бъбреците и оттам са болките. На кои органи точно са туморите - във всичката разправия така и все пропуснах да питам - знам че звучи глупаво, просто бях ошематен. Доколкото разбрах, съм имал късмет, че са по стените на стомаха и на органите и не е засегнат пряко никой орган, освен лимфните възли над тестисите. Дали е така или са скрили още подробности от мен не знам.)
Химиотерапевтката ми каза, че идвам много късно и отначало въобще не искаше да ме приеме, защото смяташе, че напразно ще заема място на някой, който все още има шансове да се излекува. Сега изобщо не й се сърдя, защото после тя направи много за мен. Тогава разбах, че умирам и направо ми се стори, че виждам черен тунел без никакъв изход. Изпаднах в паника и три-четири дена не можах да спя. И без това бях станал кожа и кости и много малко можех да се храня и това съвсем ме отслаби.
Лекари ми казваха, че оживява, който се вкопчи за живота, а си отива, който се предаде. И аз се вкопчих и по някое време, не знам точно кога, вече бях убеден, че ще оживея.

Получиха се усложнения, заради тръби до бъбреците - сложиха ми ги между бъбреците и пикочния мехур - и стояха над три месеца, минах и през разни други мъки - месец-два с катетър (на два пъти).
Наложи се между курсовете на химиотерапията да лежа два пъти в една градска болница. Нямаше подобрение и решили да ме изпишат, за да не умра при тях. Тогава приятели се обадиха на техен приятел инспектор в Здравното министерство и той отишъл в болницата да се застъпи за мен и така не ме изписаха. Назначиха ми нови лекарства, преливаха ми кръв и накрая ме закрепиха.

Много ме ободриха думите на една позната болна от рак на кръвта, която идваше да ме вижда и да ми дава кураж - че човек не трябва да се предава в никой случай. Лекарите й казвали: "Това което правим ние е половината от лечението, а другата половина е вашата вяра и воля за живот". Самият й пример ми подейства много - тя е една от най-жизнерадостните личности, които съм срещал. Въпреки, че не е в първа младост, ходи с бастун и доживотно е на химиотерапия, тя работи, гледа си семейството и събота и неделя си копае в градина на вилата. Винаги е весела и в добро настроение и като поговори човек с нея се разведрява и той - не знам как го постига.

Понеже се говори, че много хора се излекуват в манастира на Свети Мина покрай София (Обрадовския манастир) - приятели взеха да ме карат дотам с кола сутрин. И с мене също там станаха необикновени неща - чудо - не един път. На отиване едва вървях, правех десет крачки и кляках да си почина, болките се усилваха от ходенето, болеше ме от друсането в колата. А на връщане, в колата по пътя, болките ми изчезваха напълно и не се връщаха половин-един ден. Не се налагаше да ми бият опиати чак до вечерта или до другия ден. Иначе бях почнал да ги взимам два пъти по-начесто отколкото трябва и пак болките само намаляваха, но трудно се издържаха. Цяла зима много пъти ме караха до манастира и всеки път - без изключение - на връщане болките спираха и не се появяваха до вечерта или до другия ден. Тогава разбрахме, защо в манастира не предлагат преспиване - иначе няма да се отърват от болни, които са усетили и направо ще се заселят там. Ако не беше зима и студ, направо щях да стоя там денонощно, за да не ме боли и нямаше да могат да ме изгонят по никакъв начин.

На мене химиотерапията ми понасяше по-тежко, отколкото на повечето хора, а и бях много отслабнал. Направо ми се струваше, че ще ме довърши, даже мислех да я спирам, обаче приятелите и близките ме накараха да продължа да ходя.
За да се съвзема от химиотерапията, тръгнах при един лекар, който прави ирисодиагностика и предписва билки и хомеопатични лекове - д-р Ташко Генов - http://www.pansanus.com/bg/index.php?m=profilesbg&q=6%20- - препоръчаха ми го познати и ходих при него доста пъти и досега никога не ме е подвел. Той ме лекуваше от пораженията от химиотерапията и радиацията. Каквото ми каза по ириса - после го установиха и в болниците с изследванията. Той е и първия оператор в България на нов апарат от Австрия, който поставя пълна диагноза, лекува с лъчи и сам предписва билки и лекарства.

Други познати ми препоръчаха - за да мога да издържа химиотерапията - да ходя на озонотерапия в "Центъра по интегративна медицина" в Дружба. Там ми правеха и електромагнитна терапия с един апарат на принципа на "Запер" на Хулда Кларк. Ходих доста пъти и тези неща наистина ми подействаха много добре. Толкова бях омалял, че не можех да си стоя на краката. На отиване взимах такси и със зор стигах от таксито до вратата им. Час-два вливане на озон и електромагнитната терапия ме съживяваха и се прибирах с градския транспорт - вървях почти нормално.

Лекувах се с още много неща, както и всички други - които ги пише и тук из форума.
Намерих лечебни гъби на ниски цени от магазините на д-р Ганчева. Консултирах се с нея по телефона и тя ми каза, кои гъби да взимам за семином. Остана ми навик да пия и чаената гъба комбуча (ако на някой му трябва, мога да дам) и млечната "тибетска" гъба "кефир".
Внесоха ми чак от Ирак арабски билки - намерих един възрастен иракски лечител в София - Сатер. Който иска - мога да му дам телефона на лечителя.

Отначало туморите взеха да се стопяват. Така и не довърших химиотерапията, защото някъде по средата й туморите внезапно изчезнаха. Просто поредните туморни маркери показаха, че рака изобщо го няма и показателите са съвсем в нормата като на здрав човек. Лекарката пак се удиви и в първия момент не вярваше на очите си. После го прие - те са свикнали на всякакви аномалии. Лекарите решиха, че е излишна повече химиотерапия. Доколкото помня изкарах три или четири непълни курса, а по предписание трябваше да са общо шест. След това ме изпратиха за всеки случай на лъчетерапия - такава е системата. Аз вече си знаех, че съм здрав и това е излишно, но ходих най-вече за успокоение на близките. След това пак направих туморни маркери тоя септември и пак показаха очакваното - че нямам рак.

В себе си съм убеден и знам, че това е Божие чудо. И отпреди това бях убеден християнин и това ми помогна най-много да имам воля да живея. Даже не мога да кажа, че след това съм станал повече вярващ от преди това. (Само на попове не вярвам, за мене те са пълни лисици  )

Това, което на мен много ми помогна - сериозно го мисля - е ходенето в манастира "Св. Мина". Много лечебно място, много хора ходят там да се помолят пред иконата на свети Мина. Чувал съм, че има и много други случаи там на излекувани от рак по чудо - не съм само аз. До там ходят две маршрутки от Лъвов мост - маршрутка 11 ходи до самия манастир и е честа и много удобна (обаче трябва да се уговорите за връщането, защото ако няма хора до манастира, върти преди него), а 46 минава до разклона (за пречиствателната станция) на половин-един километър от манастира. Там е хубаво да се ходи сутрин рано - отварят към 7.30 - на първия който иде, му дават ключове да отключи някой от параклисите там - за здраве.

Приятели ме посъветваха да напиша това и да споделя информация или най-малкото - надежда с другите, които се борят със същото. Също и да дам мейл за връка: ivan4o17@abv.bg ; скайп: ivan4o17

Най-странното е, че една от тях преди мене също беше болна от аналогичен рак, само че женски - един от най-бързо развиващите се, няма точна диагноза за него. Пак по чудо й го намерили навреме (а трудно се откривал) и я оперираха и я спасиха. Тогава аз изобщо не знаех - тя и приятелят й криеха това от всички. Казаха ми едва когато и аз се разболях и решили, че в нашата компания се повтаря за втори път някакъв кошмар.

Особено е и това, че всички мои познати, с които заедно лежахме в Онкологията, също се оправиха - и по-късно някои поддържахме връзка - и поне аз не видях случай някой да не е оживял (от тези, които аз срещах).

Ако някой се съмнява, че това е някаква агитация, мога да си сканирам епикризите и да ги дам.

Пожелавам успехи, здраве и живот на всички!
Иван Василев

http://www.puls.bg/forum/viewtopic.php?f=28&t=24583



Редактирано от модератор:

- Отстранени пунктуационни грешки в заглавието на темата.
- Добавен линк към цитирания източник.
- Корекция на линка към pansanus.com.