Българската Майка Тереза

[Skarlet]

Мила Банкова, мисионерка в Амазония: Зарязах Милано и попаднах в джунглата и бедността

7 Май 2008


Мила Банкова плава по реката Рио лас Пиедрас.

На 20-25 години повечето хора у нас правят кариера, печелят пари и се опитват да подредят собствения си живот. 25-годишната Мила Банкова обаче е избрала да живее сред влагата, жегата и комарите на Амазония и да помага на местните хора там. Мила е мисионерка в Перу вече втора година, но работата й няма нищо общо с религията. Заедно с нейния приятел помагат на деца от бедни семейства в Пуерто Малдонадо, столица на района с най-голямо биоразнообразие в света - Мадре де Диос, на границата с Боливия и Бразилия. Мила и приятелят й не работят за международна организация, издържат се благодарение на приятели от Европа, които финансират престоя им там и работата с децата. ,,Нямам заплата, доброволка съм, майка ми казва, че не съм нормална...", споделя Мила.

Преди да замине за Перу, Мила кара пета година в държавния университет в Милано, започнала е магистърска програма и има добри предложения за работа там. Въпреки че близки и приятели я убеждават да остане, тя зарязва всичко и тръгва за Перу. ,,Най-невероятното е, че, когато решиш да следваш сърцето си, всички врати се отварят...", казва Мила и подчертава, че никога не е съжалявала за направения избор. Днес в Амазония тя се чувства щастлива.

По-долу следва разказът на Мила за Западния свят, екзотиката на Перу, бедността и смеещите се хора, за богатствата и експлоатацията на Амазония, за мистичното питие ,,аяхуаска" и затова колко е важно да следваш мечтите си.

Бях на 19 години, когато заминах да уча в Италия. Живях пет години в един от най-мръсните и бързи градове в света - Милано. Италия е фантастична, прекрасна, невероятна - всяко място е различно от другите, всяко градче носи нещо характерно и е неповторимо. Но Южна Италия е съвсем различна от Северна - на юг е по-топло и хората са по-любвеобвилни. Обичам Италия, но Милано е друг свят... Кофти град, в който хората не се смееха, бяха депресирани и отчуждени, а имаха всичко, което човек може да си помисли от материална гледна точка. Нещо куцаше в това западно общество, а Милано е град, който е център на мода и икономика. Пет години борба с бюрокрация, расизъм и повърхностни отношения. Още от самото начало разбрах, че този град е ,,Мила-но", тоест не е за мен - аз се казвам Мила.


Мила (отзад горе) и децата от Сабалуйок похапват зелено манго.

Но вече бях започнала университета и спечелих стипендия – къща и храна... Успях в продължение на пет години да я печеля, след което просто зарязах всичко - и къщата, и мастера (магистърската програма), който вече правех. Завърших ,,Междукултурни отношения" – как да градиш мостове между културите. Страхотна специалност! Но университетът е изключително неорганизиран. А и не се допускаше човек да има гледна точка, да мисли върху материите, които се изучават. Аз винаги съм била бунтарка по дух и имам визии за нещата, но явно светът си има щампа и това си е... Университетът беше тотално пречупен през призмата на капитализма - "как да измамиш света и какви са техниките бедните да станат още по-бедни, а ако забогатеят - то нека да е, унищожавайки природните богатства и културните ценности". Всичко това искат да ти го втълпят на подсъзнателно ниво. Иначе всички говорят: ,,Ауу, бедните по света, ауу - климатът, ауу - проблемът с чужденците в Европа, които прииждат като мухи на мед...". Сигурно има някаква причина да идват толкова чужденци в Европа – по света има много, много глад, липса на възможности и цял континент, който умира от СПИН. Всички са много притеснени, само на думи обаче. Всеки иска повече и повече, да може да си сменя телефона всяка година, и колата, и дрехите, и компютъра, мебелите, хората се преценяват по критерия ,,колко пари имаш, колко си хитър, каква кола караш и каква марка дрехи носиш" - това в България вече е култ, понякога ми се струва комплекс за малоценност спрямо Западния свят... Всеки иска да има сигурност и някакво фалшиво самочувствие и така се оплита в това нечовешко общество, че направо и аз се чудех как да изляза...

Исках да зарежа Милано още на първата, втората година... и успях след 5! Обаче да отида на друго място извън ,,Цивилизацията" направо си беше риск за живота ми - така казаха всички. Че не съм наред: ,,Животът ти, а възможностите за работа, и университетът - как ще го зарежеш преди да си завършила мастера, бакалавър не стига...", та чак за пенсията ми мислеха. Ужас! Много малко приятели ме подкрепиха, обаче аз винаги съм била на моя си акъл и заминах извън Европа, която имах възможност да разгледам през тези пет години. Западна Европа е доста отчуждено място, хората определено не се обичат един друг, само Испания и Португалия ми се струват по-приятни... Предложиха ми и работа в Милано, в консулството – е, това означаваше да се оплета съвсем, чак и договор да подпиша, че ще съм там постоянно и една седмица в годината ще имам отпуск - възможност да посетя на бързи обороти някое екзотично местенце по света....

Обаче най-невероятното е, че, когато решиш да следваш сърцето си, всички врати се отварят, отваря се нов свят и като в книгите на Паулу Коельо започваш да виждаш знаци, да ти помагат разни невидими сили и нещата се променят значително. За нищо на света не бих се върнала в Милано, тръпки ме побиват... това е дяволско място.

Заминах за Перу - не се знаеше защо, просто слушах някакъв вътрешен инстинкт, нищо не знаех за това място, но още от малка си мечтаех да се срещам с различни култури. Беше нещо като сън, Перу... къде, как... заминавам за Перу. Бях купила билета си половин година преди да замина, за да съм сигурна. И точно преди да замина, една приятелка ми даде номера на един италианец, неин приятел, който живее в Перу от осем години, за да ме насочи къде да пътувам, какво да видя. Видяхме се в Италия, той заминаваше един месец преди мен отново за Перу... и беше нещо като любов от пръв поглед, която впоследствие се превърна в голямо приятелство и споделяне на една благородна идея.


Мила (вдясно) със своя колежка си играе с маймунка.

Директно се озовах в Амазония, в Перу, на границата с Боливия и Бразилия - комари, жега, влага, друг език... Нямах грам представа от испански език, но италианският ми помогна и за три месеца вече бях на въртележката. Обожавам Амазония. Амазония е име, което събужда фантазията на всеки - джунгла, индианци, тропически пищни цветове, екзотични животни и плодове. Но зад тази привлекателна картина се крие една непозната на хората неизмерима сила за спасение, неизчислими богатства, застрашени от алчността и лекомислието на хора с жизнен девиз "След нас и потоп".

Наричат Амазония ,,бял дроб на планетата". Тя заема 62% от територията на Перу и въпреки това е малко позната. За някои това е самия ад - непроходим мрак, пълен с опасности, усещане за загадъчни сили, невидими с просто око; за други Амазония е рай, вълшебна красота и напираща сила за живот. За трети, обаче, тропическите гори представляват обилни богатства, които чакат да бъдат изчерпани - дървесен материал, злато, петрол, природен газ и още много други ресурси. За местните хора гората е земята, която е техен дом и с която винаги са живели в хармония, изпитвали са първичен и естествен респект към нея, тя е техният извор на храна, вода, лечебни билета, на смях, песни и тъгa.

В днешно време Амазония не изглежда вече толкова страховито непозната и мощна, за да уплаши алчността на човека, въоръжен с всякаква техника и една култивирана ненаситност към несметните богатства на джунглата. Затова всекидневно тя вече безпощадно е използвана, унищожавана и замърсявана.

Още от самото начало държавата Перу отказва да разглежда земята на амазонските етноси като отделна част от територията си и през 1945 г., при мандата на президента Рамон Кастиля започва окупацията на тези гъсти зелени пространства, измежду които се извиват като змии огромни кафяви реки. Така колонизацията на гората се превръща в главен фактор, водещ до изчезването на местните култури, до тотална промяна в традиционното използване на териториите и до постепенното унищожаване на Амазония, което продължава с пълна сила и сега. Всички политически елити ,,забравят", че тази древна земя е била стотици години дом на изумително интересни местни хора, уникални етноси, живели в хармония с гората, пълни с преклонение и грижовност към нейната жива сила, която приютява собственото им оцеляване и им дава живот.

В тази опасна игра конците дърпа Лима. Постепенно Амазония се изпълва с каучерос, мъже, които извличат каучука от вековните дървета, с мисионери, с емигранти от Андите и вечните безскрупулни търговци, без които не минават нито едни човешки времена. Днес в Амазония се сече както никога досега. Девствените гори стенат под машините на мадерерос, секачите на дървета. Тайнствената земя на джунглата, свикнала да долавя само тихите стъпки на пумата и свистящите извивки на анакондата, сега оглушава от трясъка на металните паяци на петролните магнати. Огромните кафяви реки, домът на каймани и пирани, сега са пълни с живак и са обиколени от златотърсачи. Авантюрата да си турист в Амазония е придружена не от естествено проникване в нейните могъщи влажни дебри, а от изроденото желание за лукс сред селвата, който постепенно слага порочния си отпечатък навсякъде. Днес Амазония, погледната от самолет, изглежда плешива и болна.

Връзката между колонизаторите и амазонските народи и до ден днешен е абсолютно неравностойна. Още в самото начало местните хора били смятани за нецивилизовани, начинът им на живот е бил подценяван и пренебрегван. Хората често били избивани или поробвани. Бързо идва и тяхната асимилация, както и постепенното отхвърляне и забравяне на културата им. Натискът, упражняван върху тях, и промяната в използването на природата превръщат Амазония в бързо развиващо се доходоносно място. Днес тя е цел за големи предприемачи, както и за много семейства, слизащи от Андите и от други райони в Перу, които идват да търсят работа.

В миналото хората, чийто дом е била гората, не са имали заседнал начин на живот, а са се движели в определени територии, завладявали са нови. В днешно време те живеят като нас - в даденото им селище и на отпуснатата им след дълги преговори с властите територия. Изпросена собствена територия! Някои от тях имат мобилни телефони, движат се с мотори и ядат опаковани в пластмаса или тенекия храни, пият кока-кола и гледат телевизия. Една част от така наречените комуни (заселени места) имат своята сателитна чиния, гледат видео и пият бира. Други са направили избор да няма контакт с "цивилизования" свят. Например всеизвестните Маскос Пирос, които не желаят да имат контакт с глобализиращия се свят и умишлено се крият. Наричат ги хора "без връзка". Живеят в южната част на Амазонската перуанска гора, която граничи с Андите, с Бразилия и Боливия. Малко се знае за тези номади, за навиците и познанията им, за езика им, но едно е сигурно - че те са перуанци под юрисдикцията на закона и че държавата има власт над все още дивите площи, които обитават. Казват, че са наследници на различни етноси, но за публиката те са Маскос. Голи и сурови, ловци и номади, те се движат в малък триъгълник от все още девствена горска маса, незаобиколена от врагове, заплахи и болести. Антрополози, учени, мисионери - всички търсят тези странници в очакване да ги срещнат първи, за да ги анализират, цивилизоват или просветят в нечия ,,истина". Туристически компании предлагат случайна авантюристична среща с тези ,,фантоми-фантазми" – последните оцелели от една човешка трагедия в Амазония. Засега единствените, успели да осъществят контакт с тях, са така наречените мадерерос, които в търсене на скъпоценен дървен материал проникват и в най-непокътнатите части на Амазонската гора. Триумфиращо заредени с автоматични оръжия, те изпитват разрушителна гордост от настъпването на цивилизацията срещу последните ,,диваци", останали в историята на земята. През 2001 в малка война се срещат лъка и пушката. От този конфликт падат убити петнайсет Маскос Пирос.

Бедността в Перу е потресаваща, майка ми не успя да понесе ситуацията, когато ми беше на гости, направо казваше, че ще припадне от толкова бедност. Перу е една от най-бедните държави в света и 56% от децата тук са анемични и недохранени. Тук няма здравно обслужване, няма услуги, образованието е критично - на 14 години не знаят да смятат, има голям брой неграмотни (което в днешно време означава да не можеш да се защитиш по никакъв начин от урагана на капитализма, който е проникнал дълбоко в тропическата гора). Хората оцеляват, главно бивайки част от хранителната верига. Експлоатирани са от цивилизацията, която им взима природните ресурси, унищожава териториите им и ги прави едни "нецивилизовани" страдалци, които се борят да оцелеят. Всяка втора минута бива изнасилвана по една жена или дете, детската смъртност е висока...


Мила в Сабалуйок по време на дъждовния период.

Тук в Амазония е трудно да организираш нещата, ритъмът е друг - нещата се случват от само себе си, просто не важи часовниковото време и всичко е мноого бавно. Обаче времето си тече, после си даваш сметка... пам-пам и вече минаха почти две години, откакто съм тук. Свикнах и с комарите, и с топлото, и с тропическите дъждове. Когато вали, светът спира, тук е така - плановете се отменят.

Работя със същия италианец, с когото се запознах преди да замина, Алесандро - той е от дванайсет години в Латинска Америка и живее в Перу от осем. Създал е собствена асоциация за социална помощ на най-нуждаещите се семейства. Работим с деца, но основното е самите родители да искат да си помогнат, иначе е вредно да се подаряват пари - това е извън нашата философия. Ние сме им инструментите, нищо повече. Работим в най-бедния квартал на Пуерто Малдонадо, където живея.

Първата година работихме в една общност - Сабалуйок, на 6 часа път по реката или по-точно казано само на 50 км от Пуерто, пълна дивотия... В тази зона живеят 200 човека, разпръснати из джунглата, а не накуп. Обаче поради глобализационните процеси, се случи нещо много травматично от моя гледна точка. Заминах за Италия и България през април миналата година и, когато се върнах в края на май, заварих съвсем различна ситуация в Сабалуйок. Цялото селище беше пълно с оранжеви човечета, които търсеха петрол... Американска компания! Само допреди два месеца пътят до Сабалуйок беше или по река – от 6 до 8 часа или по една почти непроходима пътечка 8 км навътре в гората от пътя, който води до Бразилия, на 40 км от Пуерто Малдонадо. Какво се беше случило? Само за 2 месеца пътят беше станал широк и пригоден да минават трактори, камиони..., а ако откриеха петрол със сигурност нямаше да е проблем да направят и магистрала до Сабалуйок. Освен това пет-шест семейства се бяха преместили от Сабалуйок в Пуерто Малдонадо. Това означаваше около двайсет деца, защото тук семействата са мнoгoдетни. Ами наложи се и ние да се преместим в Пуерто като работа, решавайки това заедно със самата общност и с хората, които живеят там. Бяха останали пет деца в училището, затова се преместихме в града. Тук идват по 100 нови човека на ден, от Андите, от общности в Амазония, от езерото Титикака, за да търсят работа.

Сега сме зад летището, в най-забравения квартал на Пуерто, но и най-борещия се за човешки права, водят дело от 6 години с държавата за да им сложат ток и вода. Откакто ние сме тук, явно властите се стреснаха - възможности. започнаха след 6 години да слагат първите стълбове за ток, още преди да е приключило делото... Помагаме на 23 майки и 70 деца. Всеки ден има стол за хранене за децата и различни дейности, които да им дадат повече възможности. Десет момичета и момчета от университета тук им помагат в училищните задачи, защото родителите им не могат да смятат и да четат. Има капоейра, която им помага да преодолеят себе си и трудностите и да не се закачат за дрогата - тук има безумно много кокаин и в бедните квартали рискът е голям. Както при нас в България убиха хиляди хора с хероин, и продължават, тук същото е с коката и с боклука, който остава при обработката й - паста басика, която се пуши. Сега строим една конструкция за децата, която ще остане за тях - стола за хранене, обучителна част и една пицария, с която да се самоиздържат, проект със занаятчийство. Това е да им дадеш хляба в ръцете, защото повечето неправителствени организации, като си тръгнат, всичко се срутва и хората не знаят какво да правят – свикнали са да им подаряват пари, защото са бедни, най-вредното нещо, което може да се направи – колко болници построени по света има с милиарди, които седят празни защото няма работен екип, лекари... благотворителност за измиване на ръце. Тук всичко организираме аз и Алесандро заедно със самите хора. Обаче най-невероятното е формата на намиране на пари - не чрез публични институции, а чрез приятели. От Италия правят концерти, организират събития и 40 лични приятеля на Алесандро всеки месец внасят някаква минимална сума, с която ние да се издържаме тук и да си покриваме всички разходи. Аз нямам заплата. Доброволка съм, майка ми казва че не съм нормална.


Столът за хранене в Лас Ломас, кварталът на Пуерто Малдонадо, където работи Мила.

Не печелим нищо материално от това, което вършим, даже обратното - парите които спечелих в Италия, отидоха по проекта. Социалната работа е странно нещо - ти помагаш, а отстрани си непрекъснато критикуван, не ти вярват, докато не видят - завиждат ти. Но тази форма на работа ни дава абсолютна свобода и никакви бюрократични условности, които да отнемат фондовете за децата. От опита и наблюденията ми, 70% от парите в неправителствените организации отиват за бюрокрация, заплати, коли... и малка част от всички пари бива използвана директно за хората. Също така проектите биват писани от офиси в Европа, без изобщо, ама изобщо да се познава реалността на хората и това, което те искат и от което наистина имат нужда. Както казва Ганди: ,,Това което правят за нас, без да знаят от какво ние имаме нужда, го правят против нас." Тоест, най важното в работата ни е да слушаме хората и да разберем тяхното мислене, техните идеи, осигурявайки им най-необходимото за тяхното оцеляването. В никакъв случай не е лесно, защото си в непрекъснат самоанализ и самокритика, опитваш се да изкорениш втълпените ти "цивилизовани идеи" и да развиеш око и ухо за хората. От друга страна климатичните условия са наистина ужасни, влага, жега, комари, ние сме в дълбоката джунгла, една от столиците на биоразнообразието в света, районът Мадре де Диос

Следва...

http://e-vestnik.bg/3798

[Skarlet]

Мила, мисионерка в Амазония, разказва за жената, която стреля по ягуари

8 Май 2008



Продължава

Районът Мадре де Диос се намира в югоизточната част на Перу, граничеща с Андите, Боливия и Бразилия. Името на този район буквално преведено означава "майка на боговете". Тази река днес носи същото име Мадре де Диос. Така наречената "селва" или тропическа гора още от древни времена е дом на множество етнически групи, всяка от която се отличава с различна култура и език. Едни от тях са мачигуенка, инамбари, есе еха, пиро, амахуака и яминахуа. Част от тези култури поддържала контакт с империята на инките, които обаче никога не успели да завладеят богатите на злато и опасности амазонски територии. Това не попречило на колонизаторите още през XVI век да направят първите си експедиции. През 1900 г. за пръв път Мадре де Диос започва да представлява по-сериозен интерес за външния свят. Извличането на каучук слага край на автономията на района за местните хора и начало на мнoгoбройни интереси. Много племена се преместват. От една страна поради мнoгoбройните болести, които носят колонизаторите като варицела, жълта треска и други. От друга, поради множество битки между самите местни племена, които в търсене на спасение от белия човек нахлуват в чужди територии и предизвикват междуплеменни конфликти. Не трябва да се забравя и директното им избиване от страна на колонизатора. Така изчезва голяма част от населението. Харакмбут например, от 30 000 жители, в днешно време не наброяват повече от 1500, а племето инамбари има само 4 представители.


Залез над Пуерто Малдонадо.

Мадре де Диос предлага дървен материал, бразилски орех, петрол, газ и злато, но също така е известна и като един от районите в света с най-голямо биоразнообразие. Само на едно-единствено дърво били открити повече от 600 вида мравки и насекоми, което предизвиква безкраен интерес за изследователи и учени. Земя на възможностите, в която обаче действителността за местното население се е превърнала в земя на експлоатация, бедност и социална изолация. Природните и туристически ресурси са достатъчни, за да покрият основните нужди на обитателите на Мадре де Диос. Бедността обаче е изключителна. При наличието на всички тези ресурси, от страна на управляващите няма никаква инвестиция. Няма социални структури, голяма част от населените места са труднодостъпни, училищата са на трагично ниско ниво, а санитарните услуги са в окаяно състояние. В Пуерто Малдонадо голяма част от кварталите са без електричество, вода и инфраструктура. Работа често няма, а когато има – тя е нископлатена, неосигурена и в повечето случаи рискова. Според статистиките 60% от икономиката на цяло Перу се гради на черна - нелегална работа. Глобализация с всичка сила, но не и на човешките права!

Моят живот тук тече по различен начин. Непрекъснато си говоря с хората, с местните, толкова смях има на това място, въпреки недоимъка, а и минават хора от целия свят, малко, но много стойностни. Сега например има една антроположка от Ботсвана, има хора от Япония, от Етиопия, Русия. Малко хора са, но не е необходимо да има навалица около теб. Има един милион непознати плодове, животни и растения - с тях също имаш комуникация. Бях вегетарианка осем години и тук такъв глад за месо ме подгони, станах като канибал, обаче това е – тук си част от хранителната верига и тялото ти го чувства, моето тяло ми каза да ям месо... Първият път, когато проядох, беше с една жена от племето инамбари. Това е друга история, тази жена ми е любима, уникална е.

Мария е местна, тя дъвче кока и ходи на лов нощем в гората, познава растенията, животните, има друг език, но вече не го говорят. Останали са четири души от това племе, четирима братя и сестри. Мария е различна, тя не говори много и се хили като луда. Понякога е много сериозна. Обаче първия път, когато се запознах с нея, беше уловила един пикур - това е животно. И аз просто го изядох, тя не можеше да разбере как така не ям месо и затова аз съвсем натурално си го хапнах. Един път беше застреляла ягуар през нощта, появили се две очи срещу нея в тъмното и бам-бам, два куршума в главата. А, забравих да кажа, Мария е цивилизован човек, не използва лък и стрела. Вече има пушка. Обаче животното не умряло... На сутринта отидохме да го търсим, един искаше да му вземе главата, за да я продаде (пазарът е жесток), а ягуарът лежеше ранен в един ручей, кървящ, около него фекалии... и като ни видя избяга, милият, беше ми много мъчно. През цялото време страдах, а другите ми се смееха. Ягуарът е свещено животно, не го ядат.

Мария имала няколко деца, след това се стерилизирала. Обаче срещнала Федерико - президента на общността Сабалуйок, голям образ, и искали да имат дете. Тогава Федерико направил две деца на дъщеря й, с взаимното съгласие на цялото семейство, и с Мария ги отгледали. Ей това се казва дъщерен дълг към майката - да услужиш два пъти по 9 месеца с корема си, доста по–развита форма от бебе в епруветка. Къщата на Мария е най-мръсната, около нея е пълно с пластмасови опаковки, бутилки, парцали, всякакви боклуци. В нейния свят преди не е имало нищо излишно - всички е било природа, която се саморециклира. Две туристки посетиха Сабалуйок, две мои приятелки, които ми дойдоха на гости. И двете се възмутиха, че е мръсно. Обаче в хотелите в Амазония няма нищо общо с реалността. Там е чисто, а където живеят хората – мръсно. Затова туристите се възмущават, имат глави на западен човек, ама не си дават сметка, че тоя боклук идва от нашия свят. Нашият свят залива пазара с огромни количества стоки - от пластмасови посуди и бутилки, найлонови торбички, опаковани храни и огромно количество излишни материални продукти, които са обменната единица за голямата част от сегашните обитатели на тези зони. Абсолютно всяка покупка, дори и кибрит, бива продавана в мини-торбичка. А в предишния живот на тези хора не е имало нещо, което да доведе до екологичен дисбаланс...

Жените тук са доста привилегировани. При посещения на други общности само от местни хора, имах възможност да видя как живеят. В някои култури жените, когато им дойде цикълът, лягат на един хамак и четири-пет дни си лежат, а мъжете и децата им прислужват. Нищо общо с нашите мъже, които, като си нервен, те обиждат че си в цикъл...просто амазонците са намерили по-натурална форма. На по 15-16 години (днес през 2008, в миналото по-рано) момичетата вече започват да имат сексуален живот. Имат си по няколко приятеля, а когато забременеят....имат правото да си изберат този, който им харесва най-много. Какво става, когато детето има физиономията да другия мъж? Ами вече е минало, сега новият съпруг е бащата. Тук всеки е с всеки, но важното е никoй да не разбере, да е скришом, тогава нищо не е сигурно, докато не се разбере, няма проблем. А в случай че детето ти се роди с физиономия на съседа ти, вече е минало свършено. Времето си има съвсем различно измерение. Освен това често чичо ти е на твоята възраст, по някога по-малък от теб.

Иначе всички пият кока-кола, тя е по евтина от водата и всички гледат телевизия. Сателитна чиния има и в Сабалуйок, в най-богатата къща, която е на брега на реката. Тази къща е и единствената будка, която продава разни неща и освен това е нещо като пристанище за множество лодки, които пътуват по реката Рио лас Пиедрас и спират, за да спят в Сабалуйок. Вечер цялото селище се събира пред сателитната чиния, от 8 до 9 часа гледат някой китайски екшън, ама им минава през едното ухо в другото, и аз не знам какво точно гледат. Това е нещо като площадa на Сабалуйок - сателитната чиния.

Това което най-много ме впечатли в началото като западен, да кажем "полу-цивилизован човек" (хаха, все пак съм българка), е че при всяка натрупана излишна информация, която ме караше задръстено да преценявам неприятностите, около мен започваха да се смеят гръмогласно и да казват на глас това, което аз си мисля наум. Ей това беше чудничко, ама много бързо им влязох в ритъма и в постановката. Друго - тук няма време, тоест няма часовниково време. Ти си правиш среща- днес в 7 часа, седиш и чакаш като пукaл и човекът наистина идва в 7, ама след три дни, и си свирка. И ти си ядосан....нали не е дошъл, ахахаха, а той ти казва, че баба му умряла, че чичо му си купил вертолет или че си загубил носа. Тук на всичките им измислици им казваме легенди. Не са лъжи, това си е част от културата, просто са легенди, и почваш да свикваш и да не се притесняваш за времето. Никoй не ти иска обяснения, защото можеш да си измислиш каквото поискаш. Ако не отидеш на среща, няма да ти се разсърдят, нали сте се видели после някъде си. Това е важното.

В Лима трябваше да пътувам с автобус и той тръгваше в 11.00. Все пак е столицата, аз съм там в 10.40, гледам - няма хора, чудя се, казват - да, в 11 тръгва... Ами в 1.00 часа започнаха да идват хората и към три и нещо тръгнахме. Ей това си е... да се научиш на търпение, аз съм супер нетърпелива и явно Перу си ми даде урока. Обаче ей тази е невероятна случка - в същия автобус пуснаха филм, ужасна американска боза със стрелби, американската армия и т.н. - от най-неприятните. Вглеждам се в мястото – абе, прилича на София, гледам актьорите –познати муцуни, понеже брат ми е актьор в Народния театър... и не мога да повярвам, гледам американска продукция, изцяло направена от български актьори в София... и къде гледам това - на край света. Глобализация, щях да се спукам от смях, накрая надписите бяха само с български имена.

Миналата година през август се запознах с Мануел, търсейки заедно с приятелката ми Сабрина шаман, при когото тя може да пие аяхуаска. Аз вече бях пила в Бразилия. Аяхуаска наричат отварата, която се приготвя от лианата аяхуаска, листа от кока и други растения, вари се цял ден, докато остане едно шишенце силно концентрирано лекарство. Пиенето на аяхуаска е ритуал, изпадане в дълбок транс и пътешествие вътре в себе си. Аяхуаска е опознаването на причините и следствията на дадени болести, проблем или събития. Шаманът е пазителят на духа ти и този, който успява да изгони лошите духове. Песента на шамана носи позитивни мисли и медитация, в която човек трябва да се задълбочи и да опознае силите си.


Шаманът приготвя аяхуаска в къщата си в Пуерто Малдонадо. Снимка: личен архив.

Мануел живее почти инкогнито заедно със семейството и децата си в една най-обикновена незабележима къща в Пуерто Малдонадо, където имах късмета да живея и аз един месец, по негова покана. Първото ми впечатление беше на търпелив и добър човек, излъчващ простота и чистота, а не някаква странна мистичност, която да ме обърка. Физически як и здрав, усмихнат и приветлив. Бях в криза поради евентуалната раздяла с човека, с когото живеех, и му обясних че вътре в мен има някакъв гняв, който ме човърка; очите ми се насълзиха от натрупаните емоции, които не можех да овладея в себе си, а той без да се трогне каза със спокоен глас, че всичко е наред и че ще ме излекува.

Първата ми сесия или ритуал с аяхуаска – първото пиене - беше запознаване с някои аспекти, които дотогава не познавах в съня ми - змията, цветовете и пряк досег до негативната ми част. След като повърнах обилно всичко, започнах да "виждам". Преминах през страданието си на бързи обороти, плаках като малко дете поради диаболичната непозната обвързаност, която ме караше да страдам всеки път когато исках приятеля ми да бъде това, което на мен ми харесва, а реалността не съответстваше с желанието ми. Освободих се за секунди от цялата мрежа в която бях оплетена - емоции, неконтролирани импулси и мисли и пред мен започнаха да се появяват всички възможни цветове на Амазония, влязох в един изключително омайващ и ефирен свят. Пред мен летяха пеперуди с неописуеми шарки. Появи се огромна златисто зелена змия. Усещането ми беше на възторг и преклонение пред силата и в мен се вля чувство на спокойствие и енергия. Змията се извиваше пред мен и в един момент сложи огромната си глава върху моята, сякаш ми каза - вече аз ще съм втората ти глава и ще те науча да се пазиш. Змията е метафора за плодородна земя и олицетворява жената, коремът й е винаги опрян до така наречената "Пача-земя", пачамама - мъжка земя. Това ще ми носи протекция и сила и ще отблъсква лошите духове от мен. Тогава разбрах, че всеки е шаман за самия себе си, дъхът на огромната боа дойде да ми каже, че аз сама трябва да се боря с лошите енергии. Шаманство е автотерапия, всеки сам за себе си е най-добрият медик, но не всеки е способен да отблъсква лошите духове от себе си и да се сработи с добрите. Работата на шамана е да те насочва несъзнателно и да те предпази от духовете, които причиняват вреди...

Всъщност никога не съм чувствала такава сила и не съм се смяла толкова с хората, колкото тук. Силата на усмивките и сънят, в който тези хора живеят, е просто друго измерение, никога не съм виждала другаде хора, които могат да спят на всяко едно място и ситуация толкова лесно, зад работния щанд, на полицейския пост, докато ядат, по улиците... Могъщ смях обхваща целия квартал, понякога самоприсмиването е единственото, което може да ти помогне в борбата с цивилизования ти навик или с модерното схващане на нещата. Няма друг начин. И аз ще пея заедно с шамана и ще слушам духа на аяхуаска и ще се опитам да чуя това, което хората тук искат. А не това което ми казваха по телевизията като малка – че тялото ти е красиво, когато е слабо, защото мекотата на кожата се постига само със специална козметика, а колкото по скъпа - толкова по добра е... И ако има масло от бразилски орех, можеш да завладееш сърцето на всеки мъж - със сигурност древна амазонска тайна, която колонизаторите откраднали от местното население.

Още за Перу и Амазония - в блога на Мила:

http://perumiwa.blogspot.com

http://e-vestnik.bg/3807

[Metoman_88]

В България има толкова нуждаещи се българи,а тя се занимава с тея банани!
Смърт за такива!

[Skarlet]

Мила се е опитала да помага и в България - да цивилизова циганите. Ето какво пише самата тя в блога си:

   ......относно ромите - след 2год работа с тях съм на мнение, че не искат да се променят, защото начинът им на живот е тяхната култура....   

Така че, не съм изненадана, че е отишла чак в Латинска Америка, за какво да се опитваш да помагаш и да промениш някой, който не иска да се променя? 

[Skarlet]

Оооооо велики хуманистте!Индонезия са мюсюлмани бе калъф,нали мразиш мюсюлманите,а да бе,да нямаш раздвоение на личността!

Каква Индонезия, Мила е в Перу. :-[ :-[

[Хитлер]

Оооооо велики хуманистте!Индонезия са мюсюлмани бе калъф,нали мразиш мюсюлманите,а да бе,да нямаш раздвоение на личността!

Каква Индонезия, Мила е в Перу. :-[ :-[

Остави,никой не чете какво се пише,а само дават безсмислени коментари....
Браво на жената...
За циганите - да,те не искат и няма да се променят,затова единственото спасение от тази напаст е изселване...